Българската енергийната политика на кръстопът или в безизходица?
Теодора Каменова
На 6 август 2009г. премиерите на Турция и Русия, Реджеп Ердоган и Владимир Путин подписаха споразумение за строителството на газопровода „Южен Поток”, който ще доставя 63 милиарда куб.метра руски газ годишно към Румъния и югоизточна Европа. По-малко от месец след подписването на договора по проекта „Набуко”, това ново развитие на нещата породи редица спекулации относно мотивите на страните и евентуалните последствия за всяка от тях. Чрез споразумението Русия ясно даде да се разбере, че ако България се откаже от „Южен поток” това няма да е фатално за нейните планове. Много анализатори изтъкнаха, че именно стремежа на руското правителство да втвърди своята позиция спрямо България е подтикнало новото споразумение с Турция. Важен елемент разбира се е и заобикалянето на акваторията на друга държава, която често показва непостоянство в своята политика- Украйна.
Вероятността „Южен поток” да заобиколи България, е напълно реална ако тя категорично се откаже от този проект. Засега обаче дори самото правителство няма единно становище по този въпрос. Докато новия министър на финансите, Симеон Дянков твърди, че споразумението ще бъде преразгледано, то министърът на икономиката, енергетиката и туризма заяви, че „ кризата не трябва да принуждава България да преразглежда участието си...в „Южен поток”. Така непоследователността при вземането на решения и липсата на ясни бъдещи планове на България в областта на енергийната политика, спомогнаха за това Турция да се превърне в ключов играч в тази област. Благодарение на тази своя нова роля тя ще има възможността да отстоява още по-умело своите интереси и стремежа си да стане членка на Европейския Съюз (ЕС).
В следствие на новите договорености, строителството на „Южен поток” може да започне още през 2010- една година по-рано от „Набуко”. Това определено ще се отрази на втория проект. Така началната еуфория от споразумението за ”Набуко”, подписано в Анкара на 13 юли, се стопи като несигурните количества газ, които трябва да пълнят тръбата. С позицията си Турция не показва особена заинтересованост от това, че може да затрудни европейския проект. Колкото и критики да понесе за това свое действие от европейски политици и експерти, за тях би било трудно да използват това срещу нея и плановете й за членство в Съюза. Такива критики се обезсмислят поради факта, че официалната позиция на Европейската Комисия е, че „Южен поток” не е в противоречие с „Набуко”.
Друг проект, който може да измени параметрите си в следствие на българските колебания е изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис. Несигурността, която България породи с намеренията си за евентуално преразглеждането на проекта, подтикна Русия да подпише с Турция споразумение за проекта Самсун-Джейхан, който тя дълго обмисляше и бавеше преди това. Този нефтопровод предлага алтернативен път за нефта и ще намали претоварването на Босфора и Дарданелите. Новата тръба от 555 км ще има потенциала да пренася над 1,5 млн. барела суров нефт на денонощие и е напълно възможно да осуети плановете за българо-гръцката тръба, предлагайки заобиколен маршрут. В резултат на това, дори Бургас-Александропулис да се осъществи, новото споразумение между Русия и Турция ще попречи за договарянето на по-добри цени и оптимизирането на условията по договора.
Тези примери показват, че на България липсва умението освен да сключва изгодни за страната сделки, така и целенасочена и последователна енергийна политика, която да служи като опора в предоговарянето им. Тя трябва да зависи от дългосрочните и краткосрочни български интереси, но да бъде конкретна и ясна, за да не вдъхва несигурност у нейните партньори и да рискува те да предпочетат да я оставят извън големите планове и проекти. За разлика от България, Турция следва ясно заявената от външното й министерство: “Енергийната стратегия на Турция” и това вече дава резултати. Благодарение на целите, които е формулирала, държавата не само успява да се възползва от стратегическото си географско разположение, но и да засили позициите си спрямо ЕС- урок, който може да е полезен за България.
При правенето на международни споразумения и изготвянето на външнополитически стратегии , интересът на дадена държава трябва да бъде водещ и трябва да се договарят най-изгодни условия. Само така може да има истинска последователност и приемственост при смените на управляващите партии. Енергийната политика не прави изключение. Когато обаче някое правителство не е свършило достатъчно добра работа в тази насока, развалянето на договорености се превръща в нож с две остриета и може да предизвика неочаквани резултати. Последните събития в Анкара доказаха това. Ако тази тенденция не се промени е напълно възможно потенциалните бъдещи инвеститори и партньори да се замислят сериозно дали да сключват споразумения с България, защото няма гаранция, че следващото правителство ще ги спази и какви ще са последствията от това. Именно затова са нужни ясни цели във формулирането, както на бъдещата външна политика, така конкретно и по енергийните въпроси.
