Херман ван Ромпой и Катрин Аштън са новите лица на Европейския Съюз. Историческия избор вече бе подложен на множество критики, вариращи от относителната неизвестност на двамата кандидати, до липсата на опит в дипломацията на г-жа Аштън, която е новия представител на ЕС за външна политика. България подкрепи и двете кандидатури, въпреки предпочитанията, които бе изразила преди в полза на Жан-Клод Юнкер за президент. Остана ли страната пасивна в тези избори и загуби ли от това?
Решението, кой ще заема двата поста беше съпроводено от сложни политически изчисления от страна на държавите членки. Внимателната координация между Франция и Германия предопредели до голяма степен насоките за победител. Изборът на Катрин Аштън за представител на ЕС за външна политика се превърна в жест към Англия, която се озова сама срещу двете държави със своя кандидат Тони Блеър. Въпреки, че характеристиките й не отговаряха идеално на позицията, която зае, нейният успех демонстрира колко сложни са политическите игри в Брюксел и колко труден е процесът на намиране на консенсус между двадесет и седем държави.
Преди официалното заседание, което определи мандатите на Ромпой и Аштън, единствения сигнал за евентуалната позиция на българското правителство беше изказването на министъра на външните работи, Румяна Желева, че страната подкрепя Жан-Клод Юнкер за президент на Европейския съюз. Тя заяви, че този пост трябва да бъде зает от човек, който е харизматичен и е лидер. Самите Ромпой и Аштън бяха определени от повечето експерти и медии като хора на компромиса, а не на лидерството и харизмата. Това означава ли, че българското правителство е направило компромис със собствените си критерии?
Според премиерът Бойко Борисов, Херман ван Ромпой е „добър приятел на България, изключителен политик, дипломат”, а според експертите фактът, че той е федералист е добър за България. Доколко Ромпой има топли чувства към страната е субективно, но другите определения са напълно валидни и за останалите кандидати, така че не могат да бъдат довод за правилен избор. Подкрепата на Ромпой за силен съюз също не е негово индивидуално качество, тъй като всички кандидати за президент бяха номинирани на базата на подобна характеристика независимо, че при някои тя бе по-малко или повече изразена. Именно затова изборът не трябва да се представя като някаква особена победа за страната.
Пасивната българска позиция не се прояви само в Брюксел. На национално ниво, изборът за двата исторически поста бе съпроводен от липса на публичен дебат и ниска обществена информираност. Управляващите по никакъв начин не опитаха да поставят акцент върху тази тема и фокуса твърдо остана върху еврофондовете. Това дава грешна представа на гражданите, затова какво представлява организацията към, която България се присъедини през 2007г. и показва, че управляващите също не са достатъчно подготвени да погледнат на Европейския съюз в по-широка перспектива.
Друг проблем при тези избори беше липсата на българска кандидатура. Правителството не издигна своя номинация, за разлика от повечето други държави, включително и Румъния, която активно участва в изборния процес и положи големи усилия за успеха на своя кандидат Адриан Северин. Този пропуск може да коства много на България от стратегическа гледна точка. Въпреки, че една българска кандидатура нямаше реален шанс за победа поради лошия имидж, който си „спечели” страната в ЕС, това можеше да й послужи за извоюването на по-добра позиция в бъдещите преговори за разпределяне на ресорите на еврокомисарите. Именно с подобна цел други държави издигнаха своите кандидати за двата нови поста. В сегашната ситуация, България може и да не успее да се пребори с конкуренцията в областите, в които е заявила преференции.
Новоизбраните президент и представител на ЕС за външна политика са вече ясни. Макар. че точните функции на техните позиции ще се определят до голяма степен от тях като личности, факт е, че двата поста са символ на прогреса на Съюза като общество от държави. България обаче сякаш остана пасивен наблюдател на тези процеси, а това е сигнал, че тя още не е започнала да води конкретна и проактивна политика. Управляващите трябва да вземат под внимание, че подобни решения влияят на техните бъдещи цели. Също така те не трябва да забравят, че Европейският съюз не е само източник на фондове и да се опитат да подготвят българската общественост за бъдещи промени като тази, които са залегнали в Лисабонския договор. Дотогава остава само да видим дали тези събития няма да попречат на България да извоюва желаните от нея ресори в Еврокомисисията.