Въпреки че, Европейската Комисия отблокира 110 млн. евро по програма САПАРД, преди броени дни Румяна Желева, Министър на външните работи на България сподели, че в Европейския съюз (ЕС) се е сформирала група от държави, които настояват за много по-сериозни санкции за страната ни от спирането на еврофондовете. Заедно с разбитите надежди за бързо размразяване на всички предвидени пари от Европа дойде и предложението да бъде отложено влизането в сила на Шенгенското споразумение за България. Вероятно е да се появят и още подобни наказателни мерки до излизането на 15 септември на общо становище на ЕС по въпроса какви стъпки да бъдат предприети спрямо страната ни. Ако новото правителството не успее да предотврати подобно развитие, последствията могат да бъдат доста по-сериозни от традиционните размени на критики между управляващи и опозиция.
За Европейския съюз санкциите са заслужено наказание за българското правителство и те ги разглеждат като чисто политически акт. През 2008г. например, Януш Бугайски от Центъра за стратегически и международни изследвания, заяви, че последствията от спирането на европарите, както и изключването на България от Шенген и Еврозоната, ще доведат до засилен натиск от опозицията и може би дори до предсрочни избори. С това становище той постави акцент единствено върху политическия ефект от подобни мерки. И макар да е бил прав за част от тези последици, неговото становище пропуска един много важен аспект и поставя основите на опасна тенденция- липсата на поглед върху реалното отражение на мерките от икономическа гледна точка. Към днешна дата, продължавайки с натиска си към България, Европейския съюз изглежда наистина забравя, че най-тежките последици са именно икономическите и те се понасят от обикновените хора, а не от управляващите.
България сякаш се превърна в лабораторна мишка на ЕС за проверка на класическата дилема в международните отношения, относно ефективността на санкциите. Действително в ретроспекция изглежда, че на страната й бе трудно да си представи, че ЕС ще превърне заплахите си в реалност и подходи несериозно към изпълнението на зададените препоръки. Когато стана ясно, че само заплахи няма да помогнат за иницииране на напредък на страната в проблемните за нея области, Европейския съюз безпрецедентно спря парите по редица програми. Този ход превърна българския случай в потвърждение на теорията според, която вече наложени санкции работят единствено когато страната е подценила техните последици1. Катализатор за това в България се оказа нещо, което предишното правителство не беше предвидило- икономическата криза. Така тежките последствия от неоползотворените пари по европейски програми даде жизненоважен тласък за политически напредък и воля за промяна на старите практики.
Парадоксът, че във време на глобална рецесия, България не може да усвои стотици милиони евро за развитие и модернизация подейства като аларма за правителството и то превърна обръщането на тази ситуация в свой приоритет. Макар в началото управляващите да се опитаха да изпреварят естествения ход на събитията с думи, вместо действия, скоро стана ясно, че са разбрали какво се очаква от тях. Но докато те се опитват да пренаредят съборените от предишното управление плочки на политическото домино се оказа, че страната я очакват все по-тежки санкции и нарастващи загуби. По последни данни е възможно и предвидените по ФАР средства за 2005-2006г. да трябва да бъдат върнати, освен спрените 220 млн. евро за миналата година. На този фон новите заплахи за изключване от Шенген и Еврозоната едва ли ще доведат до чудо, с което изведнъж България да постигне пълна готовност отново да получи европейско финансиране.
Грешките на предишното правителство, бюрокрацията, бавното навлизане в материята на новото правителство- всичко това са съставки, които не вещаят магическо решение на проблемите на страната. Именно затова, допълнителен натиск дори когато става ясно, че страната ни не иска да пропилее възможността си за втори шанс по време на икономическа криза, изглежда като прекалено опростяване на ситуацията от страна на ЕС. Дори донякъде прилича на историята с вечно сърдитата царицата от „Алиса в страната на чудесата”, която без да се замисля осъжда на смърт всеки в обкръжението си. Докато България обаче разбра, че в нейния случай, за разлика от Луис Кароловата история, няма да се появи някой, който да каже „Всички сте помилвани” и започна да работи за своята реабилитация, то ЕС не спря да дава тежки присъди, дори когато политическата логика подсказва да се даде известно време на новите управляващи. Обратното води само до вътрешнополитическо напрежение, забавяне на нормалния ход на работа, допълнително изоставане в икономически план и отдалечаване на Европа от обикновените граждани.
1 Теорията е на Джон Хови, Робърт Хюсеби и Детлеф Спринз: „Кога (наложените) икономически санкции работят?”, Юли 2005, Журнал „Световна политика”. Те са академици в сферата на международните отношения, които разглеждат условията, в които вече наложени върху отделни страни санкции постигат търсените резултати.
