Българското участие във войната в Ирак – интереси, необходимост или партньорство?

Теодора Каменова

До 1989 г. Ирак е един от основните външнотърговски партньори на България. През 1988г. стокообменът достигна 813 млн долара, като износът възлeзе на 394 милиона. Наложеното след 1990г. ембарго не позволи на Ирак да погасява своите задължения към България, които тогава надхвърлят 1.8 милиарда долара, повечето натрупани като дълг от внос на оръжие. С истински неблагоприятно търговско салдо и малка вероятност скоро да си върне дължимото от Ирак, през 2003 страната ни се включва в „Коалицията на желаещите”, която подкрепя САЩ в свалянето на режима на Саддам Хюсеин. Защо България подкрепи войната в Ирак и какво постигна със своето участие?

България се присъедини в четвъртата фаза на операцията в Ирак – “Стабилизиране и възстановяване”  с пет пехотни батальона в периода 2003-2005г., чиято цел е да помогнат за следвоенното възстановяване и стабилизация на Ирак. През 2007 г., с решение на Народното събрание, България изпрати около 150 военнослужещи, които да охраняват бежанския лагер „Ашраф”. В сравнение с други държави и предвид нейния военен капацитет, броя войници изпратени от страната за целия период не е малък. На 31 март 2008г. и последните от тях се завръщат. Докато броя на военнослужещите, краткосрочните разходи и дадените жертви лесно могат да бъдат изчислени, то това е доста по-трудно, когато става въпрос за ползите от участието във войната. Също толкова неясни са и причините защо България реши да подкрепи войната в Ирак и да се присъедини към „Коалицията на желаещите”.

Академици като Матю Родес¹ и Емилиан Кавалски² дават най-многопластови обяснения за това, особено имайки предвид оскъдната информация, която дава българското правителство относно своята позиция.  Уповавайки се на различни теории за формирането на съюзи, двамата успяват да направят доста добър анализ на мотивациите на правителството да подкрепи войната в Ирак и да изпрати свои военнослужещи там.

Като една от главните причини затова те изтъкват стремежа на България да стане пълноправен член на НАТО. Към 2003г. България все още не е такъв и участие във войната с Ирак е възможност да се сложи официален печат на поканата към страната да се присъедини към Алианса. Решението е взето на 29 май 2003г., а България става официално член на НАТО на 29 март 2004 г. Според тогавашният Министър на външните работи Соломон Паси, подкрепата и участието във войната в Ирак са били ключови за това Американския конгрес да ратифицира решението за разширяване на Алианса. Според много академици и политолози, разширяването на Европейския Съюз (ЕС) е пряко свързано (макар и неформално) с членство в НАТО. Така българското решение да се включи в „Коалицията на желаещите” е прелюдия не само към присъединяването в Алианса, но и към присъединяването в ЕС.    

Подкрепата на България и Румъния обаче води до известна степен и до негодувание особено от Франция, която е една от страните най-критични към войната в Ирак. Въпреки, че членството в НАТО несъмнено е определящо за бъдещото присъединяване на двете страни към ЕС, френското правителство се изказва остро относно факта, че Източна Европа решава да подкрепи САЩ вместо да съгласува действията си по-тясно с Европейския съюз.  От Американска страна пък това довежда до известното изказване на Доналд Ръмсфелд, в което той разделя Европа на „стара” и „нова” като приветства подкрепата на Централна и Източна Европа. Ситуацията обаче е определена от Кавалски и Родес  като добре обмислена от страна на България и Румъния. Те твърдят, че двете държави се опитват да се утвърдят в нова роля след Студената война, която се явява мост между Америка и ЕС. Според тях страните се уповават на стабилното трансатлантическото партньорство и разбират, че важното е подкрепата на общите ценности споделяно от държавите и от двете страни на океана. Доколко наистина тази роля е била осъзната, особено от българска страна е трудно да се каже, но факт е, че отношенията между държавите не се влошават в следствие на тези действия и България и Румъния стават членки на ЕС през 2007 г.

Също интересна теория на двамата академици е, че България е искала чрез подкрепата си за войната Ирак да привлече САЩ за ползването на военни бази в страната, заради потенциални икономическите ползи. Действително това се случва, както по време на войната, така и до момента. Прогнозите на правителството, че базите ще развият местния бизнес се оказват заблуждаващи. Провизии за войниците не само, че не се набавят на местно ниво, но според журналистката Карол Уилямс повечето градчета дори не са виждали американски войници там. Така дори наистина българското правителство да е било мотивирано от евентуални ползи в тази насока, то до момента те не са дали особен резултат.

Истински големите икономически интереси на България в подкрепата й за войната в Ирак се крият в два други взаимосвързани аспекта: иракския дълг и възстановяването на иракската икономика. Както вече бе споменато, след ембаргото през 1990 Ирак не може да изпълнява задълженията си към България, която е един от най-големите кредитори от гледна точка на процент от брутния вътрешен продукт. Чрез присъединяването си към „Коалицията на желаещите” България се надява да си спечели по-добра позиция на масата за преговори относно иракския дълг. Страната усилено се стремеше да обвърже дълга с договори по различни проекти за възстановяването на икономиката в Ирак. Следвоенната обстановка там обаче се оказва доста по-сложна от очакваното. Липсата дори на приемливи нива на сигурност пречат на много заинтересовани страни да се възползват от новолиберализираната икономика. Планове за приватизация на бивши държавни предприятия пък са попарени от Женевската Конвенция от 1949, която не позволява продаването на чужда собственост и активи. Само създаването на ново иракско правителство можеше да отключи приватизационния процес и това се превърна в главна цел на окупиращите коалиционни партньори.  България не само не успя да се „възползва” от опитите за възстановяване на иракската икономика, но се оказа губеща и на преговорите за уреждане на дълга. Въпреки твърденията на българските политици тогава, че България няма да опрости голяма част от дълга, това се променя доста изненадващо в хода на преговорите. Страната обявява, че ще последва примера на други държави и ще опрости 80 % от дължимото, като с лихвите по кредита тя взе едва 360 млн. долара. 

Може би това е била цената за членството на България в НАТО и ЕС. Безспорно, позицията й можеше да бъде много по-добре застъпена при преговорите за дълга, защото ако той беше върнат изцяло или договорен за по-голям размер от получения, ЕС също щеше да има интерес една по-богата България да се присъедини към Съюза. Ползите от членството обаче могат да се окажат много по-големи в дългосрочен план отколко тези, които страната не е оползотворила в следствие на войната в Ирак и опростяването на дълга. Факт е също така, че търговското салдо между България и Ирак значително се е подобрило след 2003 г³. Макар цифрите да не са големи, трябва да се вземе под внимание факта, че Ирак още не се стабилизирал и тези числа се очаква да растат. Това означава, че е вероятно войната да е довела до по-голяма възможност, отколкото преди ембаргото, да се извлекат икономически ползи, стига те бъдат адекватно оползотворени. Важното е страната да предприеме нужните стъпки, за да се възползва от своето участие в „Коалицията на желаещите”. Именно след военните действия е нужна много по-голяма воля за отстояване на интересите. А такава воля изглежда липсва щом дори не е отворено отново българското посолство в Ирак.

Общество - всички публикации

Архив
Бизнес Индустрия Капитали

Коментарна рубрика