Топханенски акт

Топханенският акт е българо-турска спогодба, според която Съединението на България юридически се признава международно. Отказът на Русия да признае акта на Съединението става причина за свикване на Цариградската посланическа конференция. Тя заседава в столицата на Османската империя с известно прекъсване от края на октомври 1885 г. до началото на април 1886 г. Въпреки натиска на английския представител конференцията отказва да приеме искането на Високата порта и на 5 април 1886 г. (24 март 1886 г. – стар стил) тя е заставена да подпише изработения вече проект за Българо-турската спогодба. След нея подписи слагат и представителите на Великите сили, участвали в Цариградската посланическа конференция. Топханенският акт е подписан и от българския външен министър. По силата на този акт управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. В замяна на това Османската империя получава Кърджалийска околия, както и 21 села по долината на р. Въча, в които живеят най-вече мохамедани. Тези села се намират в днешните общини Девин и Борино, както и в община Смолян. Така България губи 1640 км² от своите земи. Останалите членове на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия остават непокътнати. Тъй като спогодбата е подписана в султанския дворец Топхане, тя получава известност като Топханенски акт.